Заглеждам се днес в колежките си в офиса - прави ми впечатление, че от ден на ден растат неудържимо, предимно диференциално. Седят си пред компютрите, плюскат чипс, Сникърс и бисквитки с количка и се оплакват че
нищо не ядат а непрекъснато пълнеят.
Най обичам да си вдигна ризката, да си стегна пресата и да кажа: “Глей кво стаа а, кво ше кажеш?” и тя почва веднага да циври - “Ама аз не съм закусвала почти, само две банички със средна боза, не съм обядвала и съм качила 11 килограма само този месец“…
Циврят и набиват чипс. За месец изяждат захар, колкото половината износ на Куба. Набиват захар, мазнини и консерванти, от които са постоянно изприщени и с хроничен запек и заради това смучат Активия, поради която пък имат постоянни газове. Очичките им са потънали в лицата като стафидки в козунак.
И все ме питат - кажи как се поддържаш такъв стегнат?
Ми с липосукция, ботокс и хероин - как иначе? Зор видях докато се заразя със СПИН, само и само да съм слабичък. Да не съм луд да пазя диета и да ходя на фитнес три пъти седмично, плюс изкачване на Витоша пеша всяка неделя.
Казвам им - “Хайде да ви водя на Витоша в неделя“, а те: “Ама пеша ли ще ходим?“ Не бе - аз и колегата от вноса ще ви направим столче и ще ви качим на ръце до Бай Кръстьо.
Животът им се състои от чипс, бисквитки, “Море от любов” и “Един срещу всички”. Как пък един път не ми пуснаха разпределение без да го объркат?!? При разговор с тях автоматично започвам да крещя - като кучето на Павлов съм
станал. Като вляза в офиса и подскачат около мен като нервноболни пингвини. Вика ми “Добро утро”, а аз ръмжа “Че кое му е доброто” - и тя се лепи за стената, и не мога да разбера усмихва ли ми се или има тик…
Питат ме: “Кажи каква диета да си направя?“. Викам им - “Ескимоска диета - сурово месо и китова мас - много добре е за стриите и перисталтиката“.
Цепелинът от складовият отчет ме пита: “Защо постоянно ми крещиш, нещо против мен ли имаш?” Не бе пухчето ми, как можа да си го помислиш, ти си ми малкото зайче, крещя ти щото те обичам. ОБИЧАМ ТЕ МА!!!! Как не разбираш?!? Нали заради теб имам към две хиляди лева липси по документи.
Преди колежките ходеха с дънки, после ги зарязаха, защото няма вече техния размер и сега ходят с едни басмени рокли с широки поли - стил “Таборът отива към небето”. Като минат покрай мен все едно съм в магазин за пердета. Скоро ще тръгнат с рокли с долна арматура стил “Мария Антоанета” и тогава ще им монтираме светофарчета между бюрата да се разминават.
Отивам в кухненският бокс да си сглобя едно кафенце и неволно се заслушвам в разговора им. Вече ми е съвестно, че нямам хемороиди. Иначе аз си ги харесвам малките ми мъхчета, даже си фантазирам за тях.
Ето любимата ми фантазия:
Седя в коридора пред стаята, леко запотен предвкусващ удоволствието. Напрегнат съм, но това е напрежение на очакване на нещо красиво. Слушам тихото им жужене - вероятно ми правят складовата наличност (яко сбъркана, естествено). Или по-скоро си коментират снощния Биг Брадър.
Айсикютата им пищят непрекъснато. Аз притварям очи, концентрирам се за да усетя мига в неговата изпълваща цялост - светът около мен замира.
Време е.
Вадя гранатата, дърпам шплента, отварям вратата, хвърлям гранатата в стаята, затварям вратата и клякам в коридора със запушени уши. Екстаз.
Та така си фантазирам аз, петък следобед е, позволено ми е, нали?
Посвещава се на децата от 60-те @ 70-те и 80-те години на 20 век)
Ако сте били дете тогава, като погледнете назад, ще ви бъде трудно да повярвате, че сте успели да доживеете днешния ден. Ние се возехме на коли без предпазни колани и без въздушни възглавници. Креватчетата ни бяха оцветени в ярки бои с голямо съдържание на олово. На шишенцата с лекарства нямаше секретни капачета, вратите често не се заключваха, а шкафовете в къщи не се заключваха никога. Пиехме вода от улични чешмички, а не от пластмасови бутилки. На никого дори не би му хрумнало да кара колело с каска. Ужас, нали!
С часове си правехме самоделни колички от дъски и лагери, намерени на някое бунище, и едва когато вече летяхме по нанадолнището си спомняхме, че сме забравили да им сложим спирачки. Сутрин излизахме от къщи, играехме по цял ден и се прибирахме, когато запалваха уличното осветление – там където го имаше. И през цялото това време никой не можеше да разбере къде сме. Нямаше мобилни телефони, представяте ли си!
Няколко човека ядяхме един сладолед и пиехме лимонада от една и съща бутилка - и никой не умря. Нямахме компютри, 3D игри, компактдискове, GSM-и, 160 канала кабелна телевизия, интернет и на тълпи ходехме на кино, защото нямаше дори видео!
Затова пък имахме приятели. Излизахме от къщи и ги намирахме. Ако някой ни трябваше, отивахме у тях и се виждахме с него. Просто така, без предварително обаждане! Сами в този жесток и опасен свят. Без охрана. Как изобщо сме оживели?
Измисляхме сами игрите си, крадяхме череши и ги ядяхме с костилките – и на никой костилките не му прорастваха в корема. През междучасията се пръскахме с вода от многократни спринцовки и бутилки от „Веро”. Нашите постъпки си бяха наши собствени и ние бяхме готови за последствията. Порязвахме се, ходехме в синини и натъртвания или си чупехме кокалите – но никой никого не съдеше. Смятахме, че за всичко сме си виновни ние самите. Представата, че можеш да се откупиш от ченгетата или да се скатаеш от казармата практически не съществуваше. Родителите от онези времена винаги вземаха страната на закона, можете ли да си го представите?
Да-а-а, такива бяхме, а ето какви станахме:
1.По погрешка въвеждаме системната си парола на микровълновата печка.
2.Имаме списък от 15 номера да се свържем със семейството си, което се състои от 3 човека.
3.Пращаме e-mail на колегата, който седи в съседната стая.
4.Губим контакт с приятелите си, които нямат електронна поща
5.След края на работния ден се връщаме в къщи и отговаряме по телефона така, сякаш още сме на работа.
7.Изпадаме в паника, ако излезем от къщи без мобилен телефон и се връщаме да го вземем.
8.Щом се събудим сутрин, първата ни работа е да влезем в интернет, още дори преди да си изпием кафето.
9. Сега накланяш глава, за да се усмихнеш.
10. Четеш този текст, съгласен си с него и се усмихваш.
11. Още по-лошо – вече си намислил на кого ще го изпратиш.
12. Прекалено се увлечен, за да забележиш, че в този списък няма номер 6.
13. Трябва ти само секунда за да пробягаш с поглед текста и да се убедиш, че номер 6 наистина няма.
това го намерих из нета готино е и ми хареса не е точно виц ама ми харесва.... защото едно време си беше такаи така сме живели...